Роман по хитовата видео игра Fortnite – за първи път на български

За първи път на български език излиза фен фикшън по супер успешната видео игра Fortnite, запалила милиони по целия свят.

"Басни за деца" от Жан дьо Лафонтен излиза на книжния пазар

Кой не знае басните на Лафонтен? Повече от три столетия малки и големи в целия свят черпят поуки и мъдрост от приказните му герои. А когато до този вълшебен свят се докосне поетическо перо, магията става двойна.
В това томче са събрани емблематични басни за деца от френския класик, поднесени на български от Атанас Далчев и Александър Муратов, двама изкусни майстори на стихотворната реч.

Жан дьо Лафонтен (на френски: Jean de La Fontaine) е един от най-популярните баснописци в световната литература. Роден е през 1621 г. във френския град Шато Тиери в областта Шампан във Франция. Следва богословие и право в Париж, но повече се интересува от литература. Литературната му дейност започва късно, на 37 години.
Първите му произведения са „Приказки и новели в стихове“, а първите му басни са събрани в сборника „Басни, избрани и предадени в стихове от Господин Лафонтен“.
Своето истинско призвание Лафонтен намира като баснописец. През периода 1665-1685 г. излизат няколко тома от неговите „Приказки“. Сюжетите в повечето случаи не са оригинални, а заети от други автори. Лафонтен им дава оригинална поетична обработка и идейно-естетически смисъл, в който се оглежда неговата съвременност. Той се придържа към националните традиции и ги изразява лаконично, сатирично, с иронично-шеговита изобличителност. Жан дьо Лафонтен пише истории за животни, в които се казват много истини за хората – за техните недостатъци и честолюбиви желания, за глупавите положения, в които нерядко изпадат. Чрез басните той разкрива порочните нрави на своята съвременност: лицемерието, ласкателството, егоизма, глупостта, страхливостта, гордостта. По тази причина духовенството забранява приказките на Лафонтен да се публикуват във Франция, но за сметка на това те са отпечатани в Холандия. Неговите басни са събрани в дванадесет книги, писани в продължение на повече от двадесет години.
През 1684 г. става член на Френската академия. Известно време Лафонтен се интересува от философия, но през последните години от живота си отново се обръща към религията. Под влияние на един свещеник дори изгаря своя пиеса. До нас са стигнали романът „Любовта на Психея и Купидон“, комедиите „Евнух“ и „Раготен“, оди, както и безсмъртните му басни, събрани в 12 тома. По негово изказване той взел стари басни и им придал „новост и веселие“. Действително в басните му са използвани идеи от Езоп и Федър и от френското народно творчество: „Аз уча от делата на всички майстори в поезията свята и като тях стремя се тя да дава винаги храна на мисълта“. На първите си книги той дори слага заглавие „Басните на Езоп“ − стъкмени стихове от Лафонтен. Но творбите му не са така наставнически, както у Езоп, и са написани в мерена реч. Те са мъдри приказки, чрез които поетът се противопоставя на онова, което не харесва край себе си. На 1 април 1695, на 74 години, Жан дьо Лафонтензавършва земния си път.

На 29 май излизат „Басни за деца“ (108 стр., твърди корици, цена: 17лв.) от Лафонтен в превод на Атанас Далчев и Александър Муратов. Художник на изданието е Люба Халева.
Кой не знае басните на Лафонтен? Повече от три столетия малки и големи в целия свят черпят поуки и мъдрост от приказните му герои. А когато до този вълшебен свят се докосне поетическо перо, магията става двойна. В това томче са събрани емблематични басни за деца от френския класик, поднесени на български от Атанас Далчев и Александър Муратов, двама изкусни майстори на стихотворната реч!
Жан дьо Лафонтен (1621-1695) е сред най-популярните баснописци в световната литература. През 1684 г. Лафонтен става член на Френската академия. Известно време се интересува от философия, а през последните години от живота си се обръща към религията. През периода 1665-1685 г. излизат няколко тома от неговите „Приказки“. Сюжетите в повечето случаи не са оригинални, но Лафонтен им дава оригинална поетична обработка и идейно-естетически смисъл, в който се оглежда неговата съвременност. Той се придържа към националните традиции и ги изразява лаконично, сатирично, с иронично-шеговита изобличителност. Пише истории за животни, в които се казват много истини за хората – за техните недостатъци и честолюбиви желания, за глупавите положения, в които нерядко изпадат. От творчеството на Лафонтен до нас са стигнали и романът „Любовта на Психея и Купидон“, комедиите „Евнух“ и „Раготен“, оди, както и безсмъртните му басни, събрани в 12 тома. За басните той черпи идеи от Езоп и Федър и от френското народно творчество: „Аз уча от делата на всички майстори в поезията свята и като тях стремя се тя да дава винаги храна на мисълта“. Но творбите на Лафонтен не са така наставнически, както у Езоп, и са написани в мерена реч.
Басните за деца на Жан дьо Лафонтен разкриват дълбоката същност на човешката природа. Авторът осмива порочни нрави, които нямат давност: лицемерието, ласкателството, егоизма, глупостта, малодушието, горделивостта.

 

Роман разплита мистерията около принцеса Анастасия Романова

Убита или оцеляла е най-малката дъщеря на последния руски император – принцеса Анастасия, след екзекуцията на монархическото семейство през 1918-а?

Тъжно-смешна история за живота в СССР стана хит в Дания

Тази история за гротескния живот в Съветския съюз се превръща в един от хитовете в днешната датска литература.

Христо Сарафов чества 40 години на сцената в условия на карантина

На 9-ти май доайенът на Музикалния театър и голямата звезда на оперетата, операта и мюзикъла Христо Сарафов навършва 65 години. 40 от тях той посвещава на сцената. Заради мощното си сценично присъствие и уникален глас често е сравняван от почитателите и от учениците си с актьора Васил Михайлов.
По повод своя юбилей Христо Сарафов отбелязва: „Моята мечта винаги е била да се занимавам с това, което правя вече 40 години. Това е нещото, което най-много ме радва и вдъхновява в този живот. И се надявам да продължавам да го правя. Искам да съм на това място, на което съм, с тези възможности, с които съм и с тази любов на публиката, която имам”.
Сарафов е категоричен, че Музикалният театър в момента изживява голям възход, а с постановките, които се случват в последните години на негова сцена, трябва да се гордее всеки артист, който работи в него.
Заради извънредното положение, посветеният на неговия юбилей спектакъл на 9-ти май на „Царицата на чардаша”, в който Сарафов играе една от коронните си роли на бонвивана Фери Бачи -няма да се състои. Но затова пък почитателите на артиста –солист могат да го гледат тази събота – 9-ти май от 11:00 часа - в документалната поредица на Музикалния театър „Ех, майко майчице, щастлив/а съм… и по време на карантина!“, която представя звездите на театъра по време на карантина. От събота онлайн срещата с Христо Сарафов ще е достъпно във Фейсбук страницата Държавен музикален и балетен център-София (https://www.facebook.com/national.music.theatre/) и на сайта на театъра - www.musicthetare.bg

Колегите на Сарафов ще поднесат своите поздравления по повод билея му онлайн, а след като паднат ограничителните мерки и лично в Музикалния театър. Христо Сарафов си пожелава всички да са живи и здрави. „Да се надяваме, уважаеми зрители, че скоро всичко това ще свърши и ние отново ще се появим пред вас на сцената. Нашето изкуство се случва при живия контакт с публиката. Когато вас ви няма – ние сме никой!” – с тези думи доайенът на Музикалния театър се обръща към публиката.

ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ НА АРТИСТА-СОЛИСТ ХРИСТО САРАФОВ

Христо Сарафов завършва „Класическо пеене“ в Музикалната академия през 1982 година в класа на доц. Констанца Вачкова, след това специализира в Москва. Творческата му кариера започва на оперната сцена, където играе Доктор Бартоло в „Севилският бръснар“ от Росини. Това става една от емблематичните му роли. Играе я над 80 пъти в оперни театри по цял – във Франция, Испания, Италия, Германия, Португалия, САЩ , Гватемала и другаде. Друга негова запомняща се роля, изиграна в много оперни театри по света, е ролята на Лепорело в операта „Дон Жуан“на Моцарт. Дълги години Христо Сарафов пее в различни театри в чужбина, от които над 12 години гастролира в Съединените щати.
От 1983 година досега, с кратки прекъсвания, е солист в любимия за него Музикален театър. В началото на кариерата на неговата сцена играе редом с големите звезди на оперета Видин Даскалов, Лиляна Кисьова, Донка Шишманова, Теодора Георгиева. Тук се въплъщава в десетки водещи роли в оперети и мюзикъла. Публиката обича превъплъщенията му в ролите на: Фери Бачи в „Царицата на чардаша“, Дядо Либен в „Българи от старо време“, Алфред Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“, Макс фон Майерлинг в мюзикъла “Булевардът на залеза” от Уебър, Бог Зевс в „Орфей в ада“.
Сарафов е звезда и в най-новите и хитови заглавия на Музикалния театъра – мюзикълът „Фантомът на операта”, където го гледаме в ролята на Ришар Фирмен;в класическата оперета на Щраус „Прилепът” – в ролята на Франк. Най-новата му роля е на млекаря Тевие в мюзикъла „Цигулар на покрива”от Джери Бок, постановка на режисьора Небойша Брадич(Сърбия). Спектакълът беше посочен като едно от музикалните събития на 2020 година. Ролята на Тевие Христо Сарафов определя като „щастливата роля на своя живот”. За нея споделя още: „Голямото признание за един артист е колегите му да го харесат в дадена роля, не само публиката. Когато те харесат артистите от хора,солистите, оркестъра, балета и ти кажат – ти направи голяма работа – наистина, тогава човек се чувства щастлив!” – признава Христо Сарафов. Той пожелава същото творческо удовлетворение да изпитат и неговит млади колеги от Музикалния театър, които работят с голям хъс и вървят по неговия път.

Доза нови заглавия в ефира на HBO

Този месец HBO с гордост обяви, че добавят филма по истинската история на Весела Тотева „Доза щастие“, като 24-то заглавие в селекцията  „Предложения от България“.

Новият HBO сериал “Пери Мейсън“ с премиера на 22 юни

Премиерната дата за България на „Пери Мейсън“ с Матю Рис и Татяна Маслани е 22 юни.

Панталоните на мъртвеца

 

Марк Рентън най-сетне е преуспял. Като мениджър на диджеи прави прилични пари, но постоянните пътувания, чакането по летищата, бездушните хотелски стаи и разбитите връзки го изпълват с недоволство от живота. Докато за свой ужас случайно не среща Франк Бегби, от когото бяга и се крие от години заради своето предателство и възникналия помежду им дълг. Но психопатът Бегби сега е известен творец и – за най-голямо удивление на Марк, – сякаш не гони отмъщение.

Сик Бой и Спъд, които преследват свои собствени цели и амбиции, са заинтригувани да узнаят, че старите им приятели са отново в града. Но когато навлизат в тъмния свят на търговията с органи, нещата започват заплашително да се объркват. Четиримата мъже прескачат от трън на глог, преследвани от своите лични истории и зависимости, гневни, объркани и отчаяни. Един от тях не доживява до края на книгата. Но кой ли ще надене „панталоните на мъртвеца“?

Бърза и динамична, цинично забавна и странно затрогваща, историята представлява зрелищно завръщане на героите от „Трейнспотинг“.

Ървин Уелш

Ървин Уелш е роден в Единбург през 1958 г. и учи в Лондон, където се дипломира като компютърен специалист. В края на 80-те започва да пише пиеси и да се изявява като журналист. Първият му роман – „Трейнспотинг“ (1993) – разтърсва не само британския, а и световния литературен свят с черното си комично описание на група млади наркомани, живеещи в Единбург през осемдесетте години на миналия век. С голям успех се ползва и филмът по този роман, режисиран от Дани Бойл (1996). Продължението на „Трейнспотинг” – „Порно“ е публикуван през 2002 г. и също се радва на нестихващ интерес. Уелш е автор на още много нашумели романи: „Есид Хаус“, „Кошмарът Марабу“, „Гавра“ и др., всички вече издавани у нас. „Креватните тайни на майсторите готвачи“ е публикуван през 2006 г.

 

Ървин Уелш – „Панталоните на мъртвеца”

Рентън – пътешественикът

По челото на Франк Бегби са избили капчици пот. Аз се правя, че не забелязвам. Той тъкмо влиза в климатизираната сграда от жегата отвън и още не е привикнал към температурната разлика. Което ми напомня за първата ни среща. Тогава също беше горещо. Или пък не. С възрастта започваме да идеализираме спомените си. Дори не сме се запознали в училище, както често съм си повтарял. Това е просто част от дебелия, натъпкан с полуистини, полуизмислици том, където съхранявам повечето от историите за Бегби. Не, беше навън, пред един фургон за сладолед, най-вероятно в неделя, а той носеше в ръце голяма пластмасова купа.
Аз наскоро бях тръгнал на училище, а Бегби бе в погорен клас, но това скоро щеше да се промени. Стоях зад него на опашката, а яркото слънце светеше в очите ни между тъмните силуети на сградите. Наблюдавайки го как чинно подава купата на сладоледаджията, реших, че изглежда добро момче.
– За след вечеря – поясни той, докато чакаше да я напълнят. Помня, че останах силно впечатлен – не бях виждал дете, на което да поверят да купи толкова много сладолед. После той ме изчака да взема своята фунийка и поехме заедно по улицата, говорейки си за „Хибърниън“, за своите велосипеди. Крачехме бързо, дори подтичвахме, за да не се разтопи сладоледът (значи, наистина е било горещ ден). Аз кривнах към грамадата от общински апартаменти, наречена Форт Хаус, а той – към една почерняла постройка на отсрещната страна на улицата.
Тогава фасадите още не бяха изчистени от саждите.
– До скоро – махна ми с ръка.
Аз отвърнах на поздрава. Да, наистина изглеждаше добро момче, но тепърва предстоеше да разбера, че не е точно така. Винаги съм разказвал, че са ме сложили да седна до него в клас, като някакво наказание. Но не е така. Сами седнахме заедно, защото вече бяхме приятели.
Сега ми е трудно да повярвам, че съм тук, в Санта Моника, Калифорния, и живея такъв живот. Особено като гледам Франко Бегби и Мелани на отсрещната страна на масата в този чудесен ресторант на Трета улица. И двамата сме на светлинни години от онзи фургон за сладолед в Лийт. Аз съм с Вики, която работи във филмовия маркетинг, но е родена в Солсбъри, Англия. Намерили сме се в сайт за запознанства. Това е четвъртата ни среща и още не сме се чукали. Подходящият момент вероятно е бил някъде след третата – все пак не сме деца. Оставили сме нещата да се проточат твърде дълго и всеки е малко напрегнат в компанията на другия, чудейки се дали връзката има бъдеще. Истината е, че тя е прекрасна жена и аз копнея да бъда с нея.
Затова е трудно да сме покрай Франко и Мелани – такава перфектна двойка. Той е двайсет години по-възрастен, но изглежда напълно подходящ за тази стегната, загоряла от слънцето калифорнийка. Те се държат естествено и с лекота – едва доловимо докосване по ръката или бедрото, целувчица по бузата, размяна на многозначителен поглед или заговорническа усмивка.
Влюбените са големи досадници. Постоянно ти навират щастието си в лицето и дори не го правят нарочно. В моя случай с Франко това продължава още от онзи побъркан ден в самолета миналото лято. Ние продължихме да поддържаме връзка и се видяхме няколко пъти. Но никога сами – Мелани всеки път е с нас, а понякога и аз си водя дама. И това е по инициатива на Франко. Ако имаме уговорка за среща насаме, така че да мога да обсъдя начин да му платя, той винаги намира причина да я отмени. Сега сме в Санта Моника и наближава Коледа. Той ще прекара празниците тук, под ласките на топлото слънце, а аз – в Лийт, с баща си. Иронично е, че най-сетне мога да си отдъхна – мъжът срещу мен, за когото съм смятал, че никога няма да напусне старото пристанище освен за посещения в пандиза, вече не представлява заплаха.
Храната е превъзходна, а компанията – приятна и отпусната. Така че би трябвало да съм спокоен, но не съм. Вики, Мелани и аз сме си разделили бутилка бяло вино. Давам мило и драго за втора, но се сдържам. Франко вече не пие. Не спирам да си го повтарям и все ми звучи абсурдно: Франко вече не пие. Накрая си тръгваме и аз се качвам на „Убър“ заедно с Вики, която живее наблизо, във Венис. Отново обмислям последствията от тази трансформация и какво означава тя за мен. Аз далеч не съм строг въздържател – късметът си е късмет, но съм присъствал на достатъчно сбирки на Анонимните наркомани през годините, за да знам, че невръщането на дълга просто не е валидна психологическа опция за нас. Щом се разплатя – а аз знам, че трябва да го направя не само заради него, а заради себе си, – това огромно, непосилно бреме ще изчезне. Нуждата да бягам ще ме напусне завинаги. Ще мога да виждам по-често Алекс, а защо не и да изградя наново някакво отношение с бившата си, Катрин. Ако се постарая добре, тук може и да излезе нещо между мен и Вики. Единственото, което е нужно да сторя, е да платя на Франко. Знам точно колко му дължа – петнайсет хиляди четиристотин и двайсет паунда. Толкова правят три хиляди и двеста паунда в днешни пари. И това е нищо в сравнение с дълга ми към Сик Бой. Аз заделям пари настрана за него и Секънд Прайз, но Франко е по-належащ.
На задната седалка на колата пръстите на Вики улавят моите. Ръцете й са възголеми за жена, висока метър и седемдесет – на размер почти колкото моите.
– За какво мислиш? За работа?
– Позна – отвръщам унило. – Предстоят ми ангажименти около Коледа и Нова година в Европа. Но поне ще имам възможност да видя татко.
– Ще ми се и аз да се прибирах у дома – казва тя. – Още повече че сестра ми пристига от Африка. Но пътуването отнема твърде много дни от отпуска ми. Така че пак ще карам празниците тук, със старите сънародници… – Тя изпъшква с досада.
Сега е времето да го кажа: Бих предпочел да прекарам Коледа тук, с теб. Това ще е едно просто, искрено твърдение. Но срещата с Франко за сетен път е замъглила главата ми и моментът отлита. Все пак има и други възможности. Стигаме до моята сграда и аз питам Вики дали не иска да се отбие за едно питие.
– Разбира се – усмихва се стегнато тя.
Качваме се по стълбите и влизаме в апартамента.
Въздухът е спарен и застоял. Включвам климатика, той проскърцва неохотно и заработва. Наливам две чаши червено вино и се отпускам върху малкото канапе, внезапно уморен след всичките си пътувания. Моята диджейка Емили казва, че всичко се случва по определена причина. Това е нейната мантра. Аз не вярвам на разните щуротии за космични сили, но сега си мисля: Ами ако е права? Ако е било писано да се натъкна на Франко, за да му платя? Да се разтоваря от бремето? Да продължа напред? В крайна сметка той е сторил именно това, докато аз съм заседналият на място.
Вики се настанява на канапето до мен, протяга се като котка, после изува обувките си, подгъва загорели нозе под себе си, приглаждайки полата си. Усещам как кръвта се стича от мозъка към топките ми. Тя е на трийсет и седем и доколкото разбирам, е живяла порядъчен живот. Зарязвана от едно-две копелета, на свой ред разбила сърцата на неколцина мухльовци. Сега в очите й играе пламъче, а изражението й говори: Стига вече увъртане. Или акай, или ставай от гърнето.
– Мислиш ли, че е време да… минем на следващото ниво? – питам.
Очите й се присвиват и тя отмята от челото си кичур изсветляла от слънцето коса.
– О, да – казва с глас, който е предназначен да бъде секси и наистина е такъв.
И двамата сме облекчени да оставим първото чукане зад гърба си. Оттук нататък пътят обещава да бъде безоблачен. Винаги ме е учудвало как, ако си падаш по някоя жена, се оказва, че тя изглежда без дрехи още по-добре, отколкото си си представял.
Но на следващата сутрин тя трябва да става рано за работа, а аз – да хващам самолета за Барселона. Самият ангажимент не е толкова важен, но е в клуб, промотиран от един от организаторите на тамошния фестивал „Сонар“. Провеждайки това коледно шоу, ние си гарантираме участие във фестивала. Кой знае кога с Виктория ще се видим отново. Но аз, за пръв път от много време насам, тръгвам на път щастлив. С материал за размисъл, а може би и с причина да се върна.
И ето че сега летя на изток – полетът, който ми се отразява най-зле. Бизнес класата е задължителна за него. Би трябвало да лежа по гръб, но стюардесата предлага хубаво френско вино от селекцията на борда и преди да усетя, пак съм натряскан сред облаците. Страшно ми се иска да се насмъркам с кокаин, но трябва да се задоволя с амбиен. Да, тя е станала досадно модерна. Да, парите са я съсипали. Да, колонизирана е от космополитни задници с пълни джобове и празни души, чийто безрадостен смях се носи от баровете и ресторантите и отеква из тесните улички. Но при всички тези уговорки, фактът си остава непроменен: ако не харесваш Барселона, значи си нещастник, напълно изгубен за света.
Знам, че за мен все още има надежда, защото съм влюбен в този град. Дори когато с мъка държа очите си отворени, а затворя ли ги, веднага се озовавам в душния ад на поредния нощен клуб, от който току-що съм излязъл, или в който ми предстои да вляза. Тътнещият ритъм неспирно блъска в слепоочията ми, макар че шофьорът на таксито е пуснал лека латино музика. Слизам от колата с подгъващи се от умора крака. Вадя куфара на колелца от багажника и го тътря към входа на хотела. Служителката на рецепцията е достатъчно чевръста, но на мен ми се струва, че едва помръдва. Неволно изпускам дълга въздишка, за да я накарам да побърза. Полазват ме тръпки при мисълта, че някой диджей или промоутър може ей сега да цъфне във фоайето и да иска да говорим. Най-сетне пластмасовата карта, осигуряваща ми достъп до стаята, е издадена. Следват инструкции относно безжичния интернет и закуската. Качвам се в асансьора. Зелената лампичка на бравата светва в знак, че картата работи, слава на небесата. Вече съм вътре. На леглото.
Не знам за колко време съм изключил, но ме събужда телефонът в стаята. Промеждутъците между звучните му оригвания са достатъчно дълги, за да се унасям отново, с надеждата, че всяко от тях ще е последното. После… на линията е Конрад. Моят най-важен клиент е пристигнал. Изправям кости във вертикално положение. Ще ми се да бъда в Ел Ей или Амстердам, все едно къде, и да гледам „Поп Айдъл“ с Вики, сгушена до мен. Вместо това съм тресяща се маса от нерви в този барселонски хотел и усещам как, благодарение на часовата разлика и кокаина, коефициентът ми на интелигентност спада със същата скорост, с която пулсът ми се покачва…

издателство: Колибри

https://www.colibri.bg

 

 

 

 

Най-трудното в живота се оказва понякога умението да бъдеш очакван

Още помня въодушевлението си, когато разбрах, че Десислава Каменова подготвя първата си книга, и как се втурнах да я изчета. Изчистеният й стил – лек, елегантен, без излишни украшения – ме подвеждаше, че ще профуча през тези къси разкази на един дъх…

Нищо подобно.

Десислава обича да пише с кратки безподложни изречения. Обикновено разказва за героя си в минало несвършено време. Оказа се, че с този простичък инструмент ме направи свой съучастник. Изваденият от изречението герой се настани в съзнанието ми. Присъединих се към сканиращото й изследване на наглед тривиални и ежедневни постъпки и емоции. От тях обаче Десислава извлича изненадващи акценти – истински бисери или крайно неудобни препъникамъни.

Книгоиздателска къща "Труд"

Откъси

Добрите понякога откачат.
(Знаци)
...
Думите са сечиво, посредник, от който нямаме
нужда или поне не винаги.
(Без думи)
...
Когато някой е твое основание, няма защо дори
да бъде близо, защото е вътре в теб и дори ти
не можеш да му изхвърлиш багажа му от там.
(Мирис на ванилия и канела)
...
Огледайте се винаги когато имате нужда
от помощ. Има такава, тя е много близо, само
трябва да се открие. Не търсете далеч, тя е
твърде близо, може би затова не я виждате.
(Случайното добро)
...
Пътуването беше онази мечта, която е реал-
ност и баналност за тези с домовете. Бездом-
ните не пътуват. Няма къде да се връщат.
(Прегърни ме)
...
Можеш обаче да имаш всичко в един миг и на-
истина да бъдеш тъжен, когато по невнимание
и поради старост счупиш единственото, така
грижливо пазено глинено птиче. Винаги се пи-
тай дали това малко и ненужно нещо не е це-
лият свят за някого. Дали онзи миг не е целият
свят за някого?
(Ден)
 
Така и нямаше да намери сили да застане очи в
очи с тъгата си. Бягството я застигаше на
първата крачка и винаги имаше улица “Обичам
те”. Ние сами строим някои улици и булеварди,
а имената им се определят от една случайна
среща.
(Улица “Обичам те”)
...
Любовта е способна да вижда в дълбочина,
а ние твърде рядко є се доверяваме.
(Тя и той)
...
Не си спомняше нито някого от опашката,
нито нещо конкретно като случка, но си спом-
няше безпогрешно аромата на топъл хляб. Има-
ше усещането, че ароматите от детството му
са безвъзвратно изчезнали.
(Тя)
...
Най-красива му се стори не когато я видя след
раждането на първото им дете, а в момента,
в който влезе в болничната стая преди няколко
месеца.
(В неговите очи)
 
Най-трудното в живота се оказва понякога
умението да бъдеш очакван. Той не го владееше
добре.
(Лукиана)
...
Никой и не се надяваше, че нещо ще се проме-
ни, и то скоро. Корупцията беше дума, с която
бяха свикнали, и това я беше изпразнило от
съдържание. Повдигаха безучастно рамене и
продължаваха напред.
(Рай)
...
Нищо не калява срещу болката. Онази болка,
която пари като отворена рана, която носи
тъгата по отминал момент и липсата на вто-
ри шанс.
(Зарове)