Бащата на Ралица Балева прави първия BG телевизор

Бащата на световния топмодел Ралица Балева е и баща на първия български телевизор „Опера 1”.

Христо Торнев се гордее еднакво и с двата си шедьовъра, но е по-разговорлив за телевизора. За дъщеря си казва само, че е щастлива и са в прекрасни отношения. Докато за „Опера 1” изнася цяла лекция. Има защо - тази година става половин век от създаването на легендарния приемник. Създателят му от десетилетия живее в Париж, но в момента си е в България. Посреща ни в апартамента си на столичната улица „Хан Аспарух”. За съжаление не пази вкъщи ветерана на телевизорите. Предпочита да гледа на модерна плазма. Но с радост превърта лентата със спомени, когато у нас се появява за първи път това чудо на техниката.

„Телевизията беше нещо ново, когато решихме да сглобим „Опера” 1. Знаеше се, че във Франция има телевизори още от 1950 г. А в България техниката беше само жични телефони и радиоапарати. Сформирахме екип, с които почнахме да произвеждаме български телевизор”, разказва Торнев.

В началото е доста трудно. Приемниците се внасят от Съветския съюз и някои демократични страни и служат като мостра. „По-разумно беше да заимстваме от чужди технологии, отколкото да започнем от нулата. Затова го сглобявахме по чужд образец. Нашият екип направи телевизор, като използва технологията на европейски фирми като „Телефункен” и Grundig, разяснява бащата на Ралица Балева.

Родилното отделение на „Опера” 1 са два малки цеха в завод „Ворошилов”. Единият бил за монтаж, а вторият вдъхвал живот на приемника. В цеховете работят само млади момичета.

„Чувството, което изпитвах, като видех един телевизор да заработи, беше неописуемо.

От една ламарина, напълнена с разни елементи, се раждаше живот

разкрива Торнев. Без да се фука, Христо споделя, че първият български телевизор имал по-хубава картина от тези, от които е заимстван: „Имаше доста голяма разделителна способност. И най-дребните детайли се виждаха.” В „Опера”1 имало над 1000 елемента, но младият екип успешно се справил със сглобяването.

ЦУМ е първото място, където се продават родните тв приемници на цена около 260 лева. Образуват се опашки от мераклии.

„Близо 10-15 процента от приемниците за продажба не работеха. Наложи ми се да отворя в ЦУМ една стая, където ги ремонтирах”, спомня си Торнев. Когато от поточната линия излезе наистина качествен приемник, надстройчиците нарочно завъртали определен елемент, който уж давал лек дефект. Отбелязвали си кой е серийният номер на телевизора и после казвали на свои близки да купят приемника с точно този номер. „Получи се вторична продажба на по-качествени продукти – хората идваха със серийните номера и аз само оправях елемента”, не крие Торнев. Той влага много емоции и нерви в създаването на родната гордост. Получава предложение да преподава в техникума „Попов”. Но интересът му към науката го тласка да си вземе двугодишен отпуск за работа в чужбина.

знаех, че комунистическият режим ще се разкапе

Докато бях преподавател, често пътувах зад Желязната завеса. Свикнах с този живот. Видях техническия напредък и възход на страните в Европа. Една среща в Рим коренно промени светогледа ми. Един познат ми каза, че някаква американска фирма е направила изследване, че комунистическият блок няма да издържи икономически дълго време. Тогава беше 1972 г. Същият този институт, който се намира в Чикаго, ни дава 100 години да настигнем останалите държави в момента,” разяснява Христо.

При последното му пътуване с жена му Маргарита вземат решение той да остане във Франция, а тя да се прибере с децата в България. Двамата се развеждат фиктивно заради имот. В Париж остава само с 30 франка в джоба. Приятели му помагат да си стъпи на краката. Намират му работа в сервиз за телевизори. „Не знаех френски език, но техническия го владеех перфектно. Вярвах на моите ръце и способности и лека-полека започнах да се оправям. Бързо влязох в крак с тамошната техника и реших да си отворя собствен сервиз. Но затова трябваше да получа поданство. Ожених се за една другарка, с която видях, че може да се работи,” спомня си Торнев. Влюбените гълъбчета плануват да отворят собствено предприятие за ремонт на телевизори и радиотехника.

Не наемат работници, а разчитат на собствените си сили

„Новата ми съпруга Мари Никол работеше за трима души - тя ми беше секретарка, тя ми купуваше частите и разнасяше малките монитори и магнитоскопи. Всички ни се чудеха как успяваме само двамата,” разказва Христо. Късметът им се усмихва и тяхна приятелка японка пуска обява на ателието в местен вестник. Поръчките тръгват стремглаво нагоре: „Японците ни мислеха за тяхна фирма. Те тогава нямаха никакво доверие на европейците. Всички японци, които живееха в Париж, започнаха да идват при мен.” За първото си ремонтирано видео получава близо 1000 франка. Бизнесът му се развива и в банката сметката им расте. „Направихме пари, е не станахме милионери, но за 10-12 години натрупах състояние. Работихме и събота, и неделя. Вечер затварях към 10-12 часа. Освен страстта ми към телевизията и предизвикателството да вдъхна живот на мъртвата апаратура ме стимулираха и парите. Там колкото работиш, толкова повече получаваш,” не крие тайната на успеха си Христо Торнев.